Join the new world

— Господи, добре поне, че не е кръв... — било единственото, което жената успяла да пророни.
За репресиите, приложени върху злощастната мадама няма смисъл да говоря, може би само трябва да спомена, че баща й беше подполковник от сухопътни войски...
Та купонът в Сандо Попеца се очертаваше доста добър. Още невлезли в просторния дом на хайманата, ето ти по стълбите се задават Люсиен и Збигнев. Последният надигаше в движение шише водка, в която сякаш имаше захар или пък на Збигнев устата му имаше резба, та не можеше да пусне пусто шише. Пикнята по панталона му беше позасъхнала, пък и вече не си личеше, тъй като полякът беше сколасал да се извъргаля в някаква локва, слизайки от таксито.
Вътре на купона освен уроди имаше и свестни хора. Сандо беше поканил съучениците си, които след влизането ни гледаха леко поуплашено. Плебея отиде бавно до касетофона, от който се носеше нещо като Pearl Jam, спря бозата, постави касетката с Култа към повръщането на доктор Лугубриус и натисна старта. Съучениците на Сандо започнаха да гледат още по-уплашено, защото Плебея, Люсиен, Збигнев и Ватмана започнаха да мятат гриви насред хола, ревейки като разгонени моржове. Аз бях натоварен със задачата да намеря място и да каширам пиене зад канапето. С второто се справих особено блестящо — две бутилки Jack Daniel's веднага бидоха скрити, а по първата писта се озовах седнал до едно нежно създание от женски пол, което ме гледаше с огромни красиви зеленикави уплашени очи. Обърнах се да го погледна с мътен поглед тип "риба в буркан", хлъцнах пиянски, като веднага след това оригнах, след което подадох ръка галантно и се представих, както му е реда. Създанието колебливо отвърна на запознанството, подавайки ръка на свой ред:
— Милена... — каза с тънко нежно гласче, преди да придърпам ръката й към устата си и да я млясна.
— Капитан Били Боунс, на Вашите услуги, мадмоазел — на свой ред се представих аз след мазната целувка на малката ръчичка. Всъщност идеята беше да целуна галантно ръката на девойката, обаче устата ми се беше подула от пиене досущ великденски козунак, та нежността отстъпи на свинщината.
Сипах си водна чаша уиски, погледнах мадамата въпросително и тя взе, че кандиса да сипя и на нея. Явно момичето беше разбрало, че в една пияна компания трезвеникът е най-лошия свидетел, та реши да навакса бързо, пък каквото ще да става.
Останалата част от паплачта се дотресе малко по-късно, мъкнейки мешки с пиене и почти никакво мезе за утоляване на пиянския глад. Заедно с Haemorrhage на уредбата се редуваха Cannibal Corpse, Napalm Death, Carcass, Ministry, Fear Factory и други светила на световната метъл сцена. Люсиен успя да повърне в банята на Сандо, превръщайки я в огромна тенджера с разлята миризлива пача, престояла на слънце половин месец. Понеже обаче банята беше единственото известно нам отоплено място в иначе студения апартамент, пияния поляк се оказа най-големия късметлия — просто заспа на топло при това, което беше излязло от него.
Мадамата, до която седях, Милена, се оказа, че е на купона със сестра си, която беше седнала до Краси Ватмана. Той пък от своя страна беше в стихията си — разказваше на облещеното срещу му момиче за битката на Луцифер с Господа Бога, за войната между Архангелите Гавраил и Михаил и как първия искал да дублира ада на колегата си, дето носел светлината, като от време на време цитираше Джон Милтън с неговия "Изгубен рай" — „По-добре господар в ада, отколкото слуга в рая“ или "Много хора се отказват от Рая, защото той им е открил твърде малко, но колко ли се отказват, защото раят им е открил твърде много?". Сестрата на Миленчето гледаше с възхищение дяволопоклонника, в чиято глава в момента се бяха настанили удобно всички видове ангели и дяволи, съдържащи се в бутилка отлежало уиски.
Аз редувах свирепо куфеене с активно обръщане на внимание на мадамата до мен. По едно време положението стана неудържимо — по време на песента Hammer Smashed Face (Лице, размазано с чук) от албума Tomb of the Mutilated (Гробницата на осакатените) на Cannibal Corpse, когато Крис Барнс ревеше с глас, излязъл сякаш от най-дълбоката яма на шаготите, описана от Лъвкрафт, Збигнев си свали кубинките, след това чорапите (които бяха приели формата на крака му), а после ги налапа. Първо единия, после другия, като започна да куфее бясно с тях, позволявайки на горната им част да се развява като байрак от устата му.
Понеже Милена и сестра й вече щяха да повърнат при тази гледка, Попеца дойде при нас (пича си ни уважаваше, бяхме му нещо като духовни водачи) и, макар и страшно пиян, предложи да ни заведе в една стая, където имало печка (о, какъв рай!) и пиячка, скатана от купона. Разбира се, веднага в стаята се озовахме аз, Ватмана, двете момичета, Плебея и още една мадама, която се оказа, че го познава незнайно откъде. Скоро предстоеше да го опознае и по-отблизо, нощта идваше.
Колко уиски съм изпил, не помня, само си спомням, че се събудих накрая на дивана в топлата стая, като Ватмана спеше в краката ми, сгушил нос в миризливите ми чорапи, Милена върху мен (и двамата бяхме облечени, явно не бяхме правили нищо, пък и на литър уиски надали нещо щеше да се събуди в мен, нито в нея), сестра й в скута на Краси, а Плебея и неговата мадама — на пода, голи като соколи и завити с килима досущ египетски мумии... Май доста добре се бяха "уважили" през нощта. Нито е имало кой да ги чуе, пък и фасовете около тях свидетелстваха, че след креватната (в случая подовата) гимнастика са си и допили, преди да трупясат окончателно.
Леко отместих Милена и я сложих да спи на дивана, като аз станах да огледам бойното поле. В хола уредбата дуднеше нещо съвсем тихо на auto-reverse, до нея спеше клюмнал Тошо Робота (без Малгожата, тя си беше по работа в Полша), във фикуса на Сандо се беше насадил Любо Каркаса (да, явно и той беше разбрал за купона предната вечер), тук-таме се мяркаше по още някой труп и много остатъчен алкохол. Отворих вратата на банята и щях да повърна -— бях забравил стореното от Люсиен вечерта. Горкият поляк лежеше във ваната, обилно облян със собствен сос, който от топлината в малкото помещение беше кабардисал и се беше разсмърдял нечовешки. Да беше лято, щях да окъпя хайманата със студена вода начаса, ама как да му сторя такова нещо посред зима! Изключих печката и оставих вратата отворена, за да може Люсиен, от чиято уста излизаха мехурчета повръщано, да се освести поне малко от малко. Продължих с отварянето на вратите. В една от стаите (май общо бяха три, с хола ставаха 4) блажено спеше, завит с якето си, Пешо Пияницата — набор и съученик на Сандо Попеца. До него се беше свил Нино Дърводелеца, който по принцип трябваше да е на работа (завалията работеше и в събота), ама определено вече беше изтървал всички възможности да се яви невредим пред началниците си. Те пък си го знаеха и го скатаваха — кадърен беше иначе сараошинът.
Последната стая беше заключена (после разбрах, че родителите на Сандо все пак бяха решили да оставят поне един непокътнат бастион на семейното си щастие). Сетих се за Збигнев — така ли по дяволите се казваше онзи поляк снощи? Нямаше го никъде. Всъщност бая народ си беше тръгнал по нощите, така че не беше чудно, обаче се сетих и друго — полякът беше казал, че ще спи в Люсиен, защото иначе нямало къде. Добре де, мамка му, престраших се още един път да посетя последния в банята, превърната в изолационна и погледнах зад вратата. Ни Збигнев, ни дявол!
Точно се чудех има ли останала бира от снощи и тъкмо фиксирах няколко в хладилника, на вратата се позвъни. Позвъняването ме стресна сериозно — представях си мастития баща на Попеца да влиза и да изхвърля пияниците през терасата един по един, докато съседката от снощи оказва първа помощ на припадналата му майка. Сандо се беше освестил и клатушкайки се отиде да отвори вратата:
— Кой звъни в събота сутринта бе, да еба мама ви куца да ебаааа — хриптеше махмурлийски Попеца, отивайки към вратата.
Отвори широко и насреща ни се облещи именно съседката от снощи, на която бях почукал без да искам с главата си и Сандо върху мен.
— Сашо, живи ли сте бе! Да знаеш, другия път ще извикам полиция, писна ми от вашите простотии! Елате да си приберете приятеля от долу, защото сигурно е замръзнал. Не ме интересува, ако ще да е пукнал даже! — още малко и лелята щеше да пусне пяна.
Вече се бяха събудили всички, включително и оповръщания Люсиен.
— Какво става? — попита ме Милена, след като излочи почти цяло шише вода на екс.
— Не знам, май сме изгубили някой снощи — отвърнах на майтап.
Да, ама не беше майтап. Трябваше да слезем до долу да видим какво става. Сандо ми вика:
— Копеле, ела с мен, че не ми се гледат комшийски мутри като съм сам и махмурлия.
Милена доброволства и се включи в експедицията по издирването на изчезналия другар. А кой ли беше той? Още със слизането по стълбите се сетих за липсващия Збигнев, но мозъкът ми беше още доста замътен от погълнатия етил, така че общо взето спрях да мисля. От ступора ме измъкнаха виковете на Люсиен, който тичаше по стълбите, прескачайки ги по две наведнъж и дуднейки нещо на полски, включвайки обаче и името на Збигнев. Изпревари ни по стълбите и се втурна зад блока, където, както след малко се оказа, беше ... самия Збигнев, пльоснат в бодливия шипков храст, издран до кръв и стенещ като ранен партизанин.
Веднага се втурнахме да го измъкваме от зловещата хватка на бодливия храст, а мен кой знае защо ме налегнаха спомени за незабравимото детско филмче "Приказки под шипковия храст", което гледахме едно време за "Лека нощ, деца", и започнах да се хиля като побъркан, помагайки на дружината да извлече издраното полско тяло. Люсиен дуднеше наоколо нещо на полски, а Збигнев само повтаряше "Дженкуйе, бардзо дженкуйе2" и продължаваше да стене. От апартамента на Сандо се понесоха звуците от Emetic Cult. Явно Плебея се беше събудил от данданията и беше решил да поздрави стария боен другар Любо Каркаса, който сега спеше във фикуса и който не можахме да видим вечерта.
С общи усилия пренесохме Збигнев до апартамента на Сандо, където сестрата на Милена (оказа се, че учи за медицинска сестра) му оказа първа помощ. Горкият поляк нямаше счупвания или сериозни наранявания — макар и от втория етаж, падането в шипката и състоянието му "пълен гьон" го бяха спасили от сериозни травми. Веднага му дадохме бира, за да преодолее шока.
Оказа се, че Збигнев се събудил на пода някъде призори с мощни позивни за обилно повръщане. Веднага отишъл на балкона, където изригнал над шипката като Везувий над Помпей. Да, обаче винаги като повръщаш е хубаво някой да ти държи челото, за да прави контра на напъните. При Збигнев е нямало личен асистент, така че завалията се прескундил при поредния напън през терасата и полетял надолу право към бодливото стърнище. Пльоснал се и от болки просто блокирал и отново се пренесъл в страната на Морфей. После го намерила комшийката и се хванала за главата — много неща била видяла женицата в живота си, обаче пиян поляк, овъртян в шипков храст, още не била виждала.
След това преживяване денят потече като по вода, пардон, по бира — Милена и сестра й си тръгнаха, защото щяха да ги пердашат вкъщи, а нас отново ни хванаха бесовете и Emetic Cult. Втората вечер се очертаваше в Краси Ватмана, който вече беше успял да покани на пияно Любо Каркаса и Пиги (това второто беше мъж) за after-парти. Как стигнахме от Горна Баня до Сточна гара? Това ще ви го разкажа в следващата история.
А вие много внимавайте, когато се запивате с поляци — може в един момент да играете "Спешно отделение" когато най-малко го очаквате.