Join the new world

(или как полякът Збигнев спа в шипковия храст)
Зимата на 1995-1996 не беше кой знае колко люта, или по-скоро ми се е сторила мека, защото през вечер с дружината се мариновахме с високоалкохолни течности било то навън или в домашна обстановка.

През седмицата беше време за здраво бачкане (за да се изкарат парите за пукницата), през почивните дни черния ми дроб беше поставян пред жестоки изпитания...
Случката се разигра през една петъчна вечер на февруари 1996, когато Сандо Попеца реши да ни покани на купон в новия им апартамент в квартал Горна Баня. Сандо беше дете на заможни родители и като такова беше станал абсолютен хаймана и непрокопсаник още на 14, на колкото всъщност и беше когато отправи тази незабравима покана. Въпреки крехката си възраст, пича притежаваше физика на звезда от Кеч федерацията, а на всичкото отгоре сам се беше провъзгласил за световен шампион по оригване (веднъж беше накарал цял трамвай да спре, защото оригнята му била толкова силна, че ватмана помислил, че трамвая дерайлирал).
Този ден бях свършил работа по-рано (като никога в петък) и с моя боен другар Краси Ватмана седяхме на една пейка в студа на Кравай, жулейки домашна гроздова, донесена ни от приходящ в дома на авера ми невръстен блек-метъл. Чудехме се къде ще си допрекараме вечерта, защото определено ни се правеха простотии, а положението се очертаваше по-постно и от блюдо на Бъдни вечер. Времето напредваше, все още беше февруари и се стъмваше рано, като след падането на мрака студът завземаше и последните искрици желание за бурен живот. Видяло се беше — ще трябва да привършим с мариноването в скромната обител (бих казал бърлога) на Ватмана, която се състоеше от само една стая с обща баня и тоалетна. В другата стая (също толкова малка) се помещаваше турчинът Ниязи с жена си Севгюл и двете си цицорести щерки с шарещи очи, носещи имената Гюлбахар и Хатидже (с ударение на последното "е", произнасяно с френско "Х" — демек Атидже). Да, ама агата бягаше от нас като дявол от тамян
Веднъж Ватмана, мъртвопиян, решил да се прави на интересен пред тогавашното си гадже, като започнал да й показва как се прави зловеща черна магия с кукла, в която се набождат игли. Точно тогава ненадейно, без да почука (то от турчин-баничар от Кърджалийско село иска ли се култура), влязъл Ниязи. Като видял дяволиите, ококорил очи и само успял да каже една-единствена дума:
— Шейтан! — и затръшнал вратата след себе си...
Та от този ден Ниязи затваряше вратите, когато видеше Ватмана (Шейтана), който пък от своя страна имаше страхотен афинитет към двете напращели момета, особено когато е добре спиртосан (което беше естественото му състояние през почивните дни, особено петък вечер). От своя страна пък Краси, отявлен дяволопоклонник и антихрист, искрено се кефеше на турското шубе и смяташе определянето му от турчина за самия Сатана за своего рода признание.
Под Краси Ватмана живееше Иванка Лудата, която ни беше обявила за долнопробна паплач, съставена от алкохолици и наркомани (жената не правеше разлика между двете, а веднъж някой беше се изцепил "Дай ампулата, бе, алкохолик!" (сиреч бутилката), та оттогава — край! Наркомани и това е! Ама че то ампула означава бутилка на испански, иди го разправяй на филанкишията, или пък че алкохолик и наркоман са две различни неща (с един и същи корен), ама нали жената е българка, че и шашава на всичкото отгоре, та й бе простено). В двора на къщата, където живееше Ватмана и която се намираше близо до столичната Сточна гара (quel bordel1!), живееше Аладин. Ама не онзи Аладин с Вълшебната лампа, а един дрипав бездомен циганин — пияндурник, който всеки ден разтриваше по няколко вълшебни бутилки, ама от никоя не излизаше нищо друго, освен Добрия дух на алкохола, който обаче за зла беля на бедния манго, не изпълняваше никакви желания, ами само го караше от време на време да крещи нечленоразделно посред нощите и да удря по тарабите на и без това паянтовата ограда. Тези Аладинови действия пораждаха сериозно безпокойство у клетата Иванка, която точно тогава я разтрисаше здраво циклофренията и единственото спасение за бедните ни души беше тясната, мръсничка, но пък за сметка на това уютна бърлога на Краси Ватмана.
Вътре имаше всичко необходимо за една малка пиянска метълска компания — видео (тогава Youtube все още беше нещо съвсем непознато, тъй като интернет се считаше за лукс в изостаналата ни, но само допреди едно десетилетие една от водещите в тази сфера държава), към 200 видеокасети (повече от половината от тях пълни с бесни концерти и клипове) и около 1000 аудиокасети и дискове, съдържащи всичко музикално, което някога извратените човешки мозъци са сътворили на тази земя. А, забравих да спомена и дека и усилвателя с 500-ватовите тонколони, който завършваше картинката, на която свидетел бяха ставали на няколко пъти и местните полицаи, викани по спешност от лудата комшийка или турчина (който обаче никога не си признаваше).
Изправени пред не особеното бляскава перспектива, с Ватмана бавно допивахме шишето и вече бяхме направили партия за второ (вече купешко), когато изведнъж по пътеката към нас се зададе полякът Люсиен. Плод на смесен брак (татко поляк и мама българка, само дето не се знаеше кой повече пие от двамата), дългокосия полупотомък на Ян ІІІ Собиески беше достоен наследник на родителите си и успешно защитаваше името на поляците, които се славят като едни от най-големите алкохолици и пиянчуги в целия свят. Люсиен пиеше класически — на екс, по възможност от водна чаша. След втората (водна) чаша завалията забравяше, че в момента се е локалиризал в България, та подкарваше автоматично на полски. "Добже, панье, наздоровые" и т.н. Да, ама като ние на полски знаехме само една-единствена простотия — "Шонж гжми в бжинье в Пшебже Бжинье" (май означаваше нещо за някакъв бръмбар, дето лазел из някаква тръстика в село, дето също носи тръстиково име), дето и самите поляци виждат зор докато я произнесат (на тази скоропоговорка всъщност ни научи Малгожата Алкохоличката — чистокръвна полякиня, с която един от нашите — Тошо Робота — се беше сдушил по морето, пък на нея й харесала българската ракийка и Тошовия инструмент, та взела, че останала) и не можем да се оправим? В такива случаи пляскахме горкия Люсиен по врата с уклончивото подканяне да превключи отново на родна кирилица.
Люсиен водеше със себе си ухилено до уши човешко същество, видимо употребило доста алкохол. Съществото носеше името Збигнев (поне така прозвуча фъфленето му, когато се запознавахме) и всъщност беше доста добър приятел на нашия поляк. Е, викаме си — приятеля на нашия приятел е и наш приятел, та с широки усмивки си стиснахме ръцете, подкрепяйки новото запознанство със солиден гълток от останалата вече на дъното пукница. Люсиен носеше в една торба два литра водка (дали имаше тогава Собиески?), чиито произход не помня със сигурност, но която щеше да изиграе важна роля в последвалите събития, достойни за летописите на последния останал след края на света.
Веднага след като отпи глътка жива вода, Люсиен избърса устата си с ръкава на коженото яке (тип "рокерия") и информира аудиторията:
— Какво правите тука бе? Не сте ли минавали през Коня? Там Сандо Попеца, заедно с Янко Пиянко, събира ордите за купон по случай новия му апартамент!
Викам си — тоя апартамент след такова нашествие надали ще може да се нарече нов, ама хайде сега, да е живо и здраво момчето, иска да почерпи!
Коня всъщност беше първия метъл магазин у нас, известен под името "Железния кон" (Iron Horse) (докато беше собственост на Ицо Коня), а впоследствие прекръстен на "Адския кон" (Hell Horse) (след като премина в ръцете на Калин и сие). Така или иначе, под чиято и опека да беше, този магазин оставаше отправния пункт за почти всички вакханалии, които нашето метъл сборище организираше всеки петък вечер. Обаче точно тази вечер с Ватмана бяхме минали още по светло през магазина, където заварихме продавача Оги Бароги полузаспал, ближещ една бира. Пича ни информира с тембъра на магаренцето Йори, че тази вечер не се очертавало нищо интересно и дори той мислел да си ходи след работа да спи, че предната вечер се бил насмукал като сюнгер в Ичо Козела (пънкар и комшия на Оги в квартала му на Запад) и сега не искал да поглежда нищо освен бира. И ето, сега ново двайсет — купон!
Без да чакаме втора покана, с Ватмана се вдигнахме към сборния пункт, гадаейки кои и колко пияници вече ще са се скупчили в очакване на паметната "конференция" (така виках на пиянските збоджи пред едно гадже, която още не беше осъзнала същността ми на студенстващ сараошин, а не на доцент по политически науки, както й се бях представил). Изчакахме Збигнев да отиде в храстите в градинката пред Кравай, за да се изпикае, изчакахме и Люсиен, който отиде да вдигне Збигнев, след като последния падна по очи със свалени гащи едновременно с това пикаейки. Накрая четворката с гарнитура се запъти към магазина, който всъщност беше на 200 - 300 метра от настоящото ни местоположение. Още отдалеч ни познаха и след секунди чух вика на Плебея:
— Еееее, свинееее! Айде беее, откога ви чакаме, къде се затрихте бе! (мобилните комуникации тогава все още бяха твърд приоритет на едни момчета с анцузи и лъскави возила, които сега имат цяла собствена алея в Централните гробища) — Плебо беше ухилен до уши и изключително доволен от добрата среща.
— Ето ни — цели и все още полутрезви — на свой ред и аз се ухилих, предчувствайки хубавите моменти в близкото бъдеще.
На Збигнев отново му се допика. За краткото време от няма и две минути в магазина, вече беше си намерил и дружка — пияния до козирката Люпи, който услужливо предложи компанията си за пикаене в близките входове. Аз реших да придружа двойката "нововлюбени" — едно, че и мен ме натегна зовът на природата, а и второ, че нямах доверие на тия двамата дали няма да се строполят някъде в студа и на сутринта да ги намерят озъбени и готови за музея на Мадам Тюсо. Намерихме си бързо вход, намерихме и стена, до която да започнем да изпускаме налягането. Чик-чак-чурррр — какво блаженство! Обаче нали не съм толкова пиян, нещо нередно ми направи впечатление — нещо много постно шурти пикоча. Кога се обръщам към двамата хубостници до мен и ги гледам и те пикаят, ама с ръце в джобовете. А на панталоните им бавно се уголемява солидно мокро петно... Тъкмо викам да им кажа нещо, когато Люпи се обърна към мен с най-идиотската пиянска усмивка, която бях виждал до момента:
— 'зпика ли се бе, ззззтудено е, маа му деба!
Ами студено ще ти е, и още по-студено ще ти става, като подмокри гащите! Збигнев и той мигаше като мишка в бяло брашно и надали осъзнаваше, че долното му бельо е готово за пране и ако не се прибегне към тази стъпка, след няма и 10-12 часа ще се вмирише толкова силно, че със сигурност притежателят му щеше да си намери място да седне и в най-претъпканото превозно средство.
Дотътрихме се до магазина, където вече шайката се готвеше да тръгва. Попеца вече бил се изстрелял към новия дом, за да го подготви за вакханалията. Плебея, нали бях негов човек, ни вика на двамата с Ватмана:
— Абе, взех тука едни пари днеска, дай да хванем едно такси, че не ми се лангърка с рейсовете до Горна Баня.
Без много ослушване одобрихме идеята и след не повече от пет минутки вече се возехме с таксито по булеварда към крайния софийски квартал. Преди това бяхме обяснили на Люсиен къде трябва да дойде, понеже и той се очертаваше да ползва таксиметрови услуги. От цялото обяснение запомних само, че улицата се казва "Великан" или "Великанска", блокът бил единствена жилищна кооперация, останалото били къщи, така че нямало шанс да го сбъркаме. Етажът щяхме да го разберем по данданията.
Шофьорът на таксито (да не повярва човек) се оказа много наш човек. Младо момче, заклет брутален метъл, принуден от обстоятелствата да върти геврека по нощите. Същият ден Плебея се беше сдобил с албума на една нова тогава банда — HAEMORRHAGE, чиито вокал беше добрия чичо доктор Лугубриус (или Фернандо Еразкин, както беше името му Господне). Пичовете от групата бяха издали току-що култовия "Emetic Cult" (Култ към драйфането) и се очертаваше да оставят доста светла диря в новата история на стила Grindcore в съвременния хеви метъл. Очертаваше се добра вечер с добра музика. Чухме гласеца на доктора още в таксито — Плебея даже размени координати с шофьорчето, защото онова направо подивя като чу за какво става въпрос.
Моя милост, като най-личен, седеше отпред с бутилка в ръка, обаче без никаква представа къде трябва да стигне. Бакшиша за зла беда не знаеше къде се намира тази закътана уличка в стария квартал, та се наложи да спрем да питаме някаква леля, случайно намираща се на светофара в студената петъчна вечер.
Свалих джама на колата и, напрегнал цялата си воля да изглеждам малко от малко по-трезвен, изстрелях срещу лелята:
— 'звинете, кде да намерим улиц' "Глиган"... — пияната ми тиква вече съвсем беше забравила истинското наименование на улицата, но за сметка на това в нея трайно се беше настанило името на бармана на Калното, чието прозвище беше именно Глигана и с когото преди две вечери бяхме затворили кръчмата, непомнейки нито той, нито аз, кога и как сме си тръгнали.
Лелята се облещи насреща ми като трактор пред баластра и запелтечи нещо, че такава улица в квартала нямало. Тогава се намеси Плебея, който все още се държеше, отвори прозореца отзад и зададе същия въпрос, обаче вече правилно. Улицата се оказа на двеста метра от местоположението ни в момента.
20,30 ч. Слязохме благополучно от таксито. Е, аз залитнах и за малко да отнеса огледалото на пича, обаче той беше от нашите, прости ми. Плебея взе касетката с HAEMORRHAGE от колата и всички се запътихме към блока. Да, джабалата се чуваше още от долу. Всъщност вакханалията се провеждаше на втория етаж, така че беше съвсем нормално гюрултията да се носи из тази част на квартала като песен от Пирин Фолк насред Сандански.
Звъннахме на вратата. Посрещна ни самия домакин — Сандо Попеца — с вързана косичка на малко кокче, досущ Торанага Сама.
Попеца беше шестица и половина. Беше се остригал нула номер, само по средата на главата си беше оставил кече — ако го подкъсеше например на първи или втори номер, щеше да му стои като еврейско шапе. Обаче той не го подкъсяваше, ами напротив — оставяше го да расте и го връзваше по гореспоменатия начин. Прякорът му беше съвсем пресен и му беше даден от Оги Бароги, продавача на Адския кон. През изминалото лято пиянската компания пътувала в някакъв трамвай към поредната Валпургиева нощ. Попецът пръднал и оригнал едновременно. Никой не знае какво точно е консумирал преди това, но единствено бързата реакция на ватмана, който отворил вратите, спасила хората от масов колапс, причинен от невероятната воня. Един поп, който се возел в трамвая, искрено се възмутил и анатемосал пияната дружина. Тогава се обадил Попеца, отивайки до отчето и прегръщайки го братски:
— Take it easy, попец! — били думите на Сандо, които отронил с ракиена муцуна в ухото на преподобния.
Онзи подскокнал все едно го е докоснал самия Дявол (не че е бил далеч от истината) и изкрещял:
— Всички ще горите в Ада! Изчадия! — след което скокнал от трамвая на първата спирка след газовата атака.
Попецът отговорил след него ухилен и с полузатворени от алкохола очи:
— Амин!...
Та оттогава Сандо станал Сандо Попеца. Бесен хардкор и грайндкор маниак, завалията се втурна да ни прегръща подред, даже млясна Ватмана по устата, преди да се строполи върху мен и двамата да се озовем пред вратата на съседите, която се отвори (съседката я отвори, защото главата ми тангърна във вратата при падането).
— Сашо, пак ли ги няма вашите бе? Тюууууу, вече не се издържа! — и затръшна обратно вратата още преди да сме изправили пияни снаги.
— Айде бе, чакаме ви, вие сте гвоздеят на купона! — отвътре се показа росен-росен и Янко Пиянко.
С Янко Пиянко бяхме дружки от лятото, когато ходихме при една мадама на купон, след което техните бяха правили ремонт. На купона се беше появила отнякъде една хубава голяма диня. Да, такава на райенца, сочна и зелена. На мен и Янко ни беше възложено да я нарежем в кухнята. Ах, колко красиво подредена кухня беше... Обаче не можахме да намерим ножовете, за сметка на това намерихме сатър с формата на томахавка. Това, което сполетя динята с тази томахавка, бас държа че и Стивън Кинг не може да го напише. Домакинята влезе по едно време и за малко да припадне. После я изби на истерия, после на смях, после на редуващи се истерия и пак смях... След това остави всичко на произвола на съдбата и отиде да спи. На сутринта баща й едва не получил апоплектичен удар, намирайки килима от кухнята натъпкан незнайно как в автоматичната пералня, а майка й просто приседнала с отворена уста пред гледката в кухнята.