Join the new world

Гледам някакво униние и тишина напоследък в българските медии. Да не говорим за, според мен, неопустимия песимизъм и пораженчество.

С цел повдигане на бойния дух, бих желал да припомня историите на някои велики българи, спотигнали съхраняване на българщината и знаменити победи в тежки ситуации. Едва ли ще кажа нещо ново - просто неща, които е хубаво да си припомняме.

И така...
http://www.bg-history.info/i/gal/40.jpg" />

Аспару̀х (или Испор, Исперих, Есперих, Есперерих, Аспар-хрук, Батий, Атил-Кесе)

(Пра)български владетел, основател на Дунавска България. Той е третият син на кан Кубрат, основателя на Велика България. Повечето съвременни изследователи предполагат, че Аспарух е носил титлата кан. В Именника на българските канове Аспарух и неговите предшественици са наречени князе.

Аспарух произхожда от рода Дуло, който е управляващ род във Велика България от 628 г. Не е известна точната година на неговото раждане, но се предполага че е загинал ок. 700 г. в битка с хазарите. В Именник на българските канове се казва че е живял 61 години т.е. Аспарух трябва да е роден ок. 639-40 г. Малко е известно за живота на Аспарух до 671 г. Според историята на волжките българи - Джагфар тарихъ,чиято автентичност се оспорва, той е поставен от баща си начело на племето оногури (уногондури), които живеели на североизток от Азовско море и отбранявали Стара Велика България срещу хазарите. При поредното нахлуването на хазарите през 671 г. силите на Аспарух и на брат му Котраг са разгромени. Джагфар тарихъ разказва, че след смъртта на Кубрат, Аспарух заедно с чичо си Шамбат, се опитва да заеме престола на Велика България, но е разбит от Бат Баян с подкрепата на хазарите, и заедно със своите прабългари се оттегля към град Бащу (сега Киев). Около 670 г. Аспарух преминава река Дунав с около 20-30,000 прабългари. Вероятно част от хората му остават северно от реката, като щит срещу хазарите.

Предвид постоянната заплаха от хазарски атаки от изток към 671 г. Аспарух се преселва при устието на р. Дунав. Някаква първоначална враждебност от страна на Аспарух спрямо Византия на чиито граници се заселил не може да се предполага. Преследван от хазарите и чувствувайки се, от една страна, недостатъчно гарантиран с безопасност в новото си местоживелище, а от друга — слаб поради малобройността на ордата си, той се видял принуден да търси съюз с византийците. Последвалото преминаване на Дунав е станало със съгласието на византийското правителство, което е определило място за поселението в зоната около устието на Дунав, като възлага на прабългарите охранителни функции. Ползвайки се обаче от критичното положение на Империята в този период, Аспарух постепенно започнал да разширява владенията си в Малка Скития. Така той по-късно достигнал до най-тясното място между Дунав и Черно море (днешния Канал Дунав - Черно море), където бил спрян от византийско укрепление - земен вал и ров. Това обстоятелство, както и тревогата от евентуално подчинение и включване на дунавските славяни в нов племенен съюз провокира и похода на император Константин IV Погонат срещу прабългарите през 680 г.

Реално тази война е провокирана през 672 г., със завладяването от прабългарите на част от Северна Добруджа, но до 679 г. Византия е ангажирана с тежкия конфликт с Арабският халифат, достигнал върха си с обсадата на Цариград между 674 и 678. Разгромът на арабите дава възможност на способния и енергичен император Константин IV да насочи вниманието си на север и да направи опит да отблъсне българската заплаха. През пролетта на 680 г. ок. 40 хил. византийска армия се придвижва по суша и море до делтата на Дунав. Стресната от многобройния противник прабългарската армия се оттегля в укрепление, издигнато на остров в реката. Отдалечеността и откъснатостта на театъра на военните действия в периферията на империята води до трудно снабдяване на византийската армия. От друга страна е налице практическа невъзможност да бъде щурмувано укреплението на острова. Започва обсада, но отпътуването на императора за Месемврия, за лечение на подаграта от която страдал, понижава бойния дух допълнително. Със заминаването на императора се пръснал слух, че той бяга. Това било достатъчно да накара армията да започне отстъпление. Такива били и инструкциите на императора, за лъжлива маневра с цел да бъде накаран врага да напусне острова, за да го атакуват. В тази обстановка българската армия се възползвала от създалата се психологическа ситуация и неочаквано атакувала превъзхождащата я в пъти византийска войска, като ѝ нанесла поражение.

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/c/cb/The_foundation_of_the_BG.png/416px-The_foundation_of_the_BG.png" /> След отстъплението на византийците на практика по-голямата част от Мизия оставала извън контрола на империята. Като сключил военно-племенен съюз с мизийските славяни и си осигурил съюзници наоколо, Аспарух се укрепил отново в Малка Скития. Той, обаче започнал поетапно да напада близките византийски области на юг от Стара планина, използвайки умело политическата и военна ситуация. Развоят на събитията принуждава визнатийското правителство да поиска мир и през пролетта на 681 г. в Цариград е сключен договор. С него Византия отстъпва на България областта Мизия до р. Искър, но без гр. Одесос и околното крайбрежие. Това всъщност било формално, тъй като византийска власт над тези земи фактически липсвала поради непрекъснатите варварски нахлувания и перманентните вълни от славянските заселвания. България същевременно се съгласява да преустанови набезите отвъд Стара планина. Уредени са и търговските отношения между двете страни. След като сключил мир с Константин IV Погонат, Исперих повидимому се задоволил от условията и не тревожил Византия до смъртта на този император (686).

След 681 България води активна външнополитическа и военна дейност практически по всички стратегически направления.

На юг – договорът от 681 г. изглежда само временно възпира българските армии от по-нататъшни нахлувания и грабежи във византийска Тракия, действия, впрочем, съвсем характерни за номадските конни народи тогава. Източниците свидетелстват за едно по-значително навлизане през 688 г., когато българските войски нападат византийските при устието на р. Марица, при връщането им от поход в Южна Македония (походът на Юстиниан II срещу македонските славяни). Сведенията са противоречиви за изхода от сражението, но доколкото Византия успява да пресели значителни славянски маси в Мала Азия, каквато е била целта на нейните действия, то може да се приеме, че сражението е било неуспешно за българите. Други източници обаче сочат инициативата у Византия, в опит за реванш за 680 г. и независимо от похода срещу македонските славяни. Според тях, военните действия започват през 688–689 и първоначално щастието е на византийска страна, но на връщане Юстиниановите войски са издебнати от българите някъде в Тракия и претърпяват тежко поражение. Впрочем, конфликтът няма трайни последици за нито една от страните.

На североизток земите са спорни между българи и авари още от времето на Кубрат. Известен е конфликт между България и Аварския каганат през 691-693. Макар изходът от него да е неясен, несъмненото присъствие в територията на България занапред на горепосочените земи подсказва за успешният му за България изход. На север от Дунава, откъм Хазарския каганат идва през този период главната заплаха за българската териториална цялост. Няма съмнение, че отстояването на границата по р. Днепър(според някои изследователи - Днестър) е била най-важната външнополитическа задача за Аспарух. За значителната опасност свидетелстват и големият брой отбранителни валове, изградени в Добруджа и Влашко против заплахата от север. Тези валове подсказват и за дълбочината на хазарските нахлувания – чак до Средна Добруджа. Най-вероятно е военните действия между двете държави да са били непрекъснати през целият период. Спасително обстоятелство за България, противопоставена на много по-силния противник, е бил натискът откъм юг срещу Хазария от страна на арабите, който е сковавал основните им сили. Въпреки това, в отделни моменти несъмнено е имало и значителни настъпления на запад, обуславящи и личното участие на Аспарух във военните действия. Съществува хипотеза, че археологическият паметник при Вознесенка на брега на река Днепър е гробът на Аспарух, макар че предназначението на обекта и връзката му с българите е спорна.

Естеството на отношенията между българите на Аспарух и заварените в териториите на Мизия народи, и по-специално със славяните, е предмет на множество спекулации. На първо място, по това време Мизия не е била населявана само от славянски племена. В земите на днешната Габровска област живеели немалко готи - остатъци от заселените там готи по времето на император Теодосий I Велики, ок. 380 г. По склоновете на Стара планина обитавали пастири-траки, част от които били дори непокръстени. По черноморското крайбрежие живеели много гърци. В градските центрове на Мизия, обитавали остатъци от византийско население, съставено предимно от романизирани и християнизирани местни траки а в Малка Скития - гети. Трябва да се подчертае, че ролята на завареното византийско, неславянско население при формиране на новата държава и до днес се премълчава и подценява под предлог за малобройността му, което е необосновано.

На териториите на дн. Шуменска, Варненска и Търговищка области пък живеели севераните (северци, севери), като голямата част от историците ги считат за славянско племе. На запад от севераните, в земите на днешна Централна Северна България и Северозападна България живеели множество други славяни, останали в историята с названието седем славянски племена. Техните имена не са запазени. Писателят Антон Дончев ги нарича условно по имената на основните реки в Северна България - поломци (ломяни, ломци), етърци (ятроничи), повитяни (витяни), осъмци, искърци (искри - близък /Vondrak, Jo. Ex., стр. 17/, откъдето от искра), погостяни (огостяни) и бъдинци (при крепостта Бъдин и по реките Видбол /Бидиндол/, Арчар и Тополовец, срв. будини - славянско племе по горното течение на р. Днестър). Не би могло да се говори за съюз между българи и славяни на равноправна основа, каквато беше официалната историческа теза много години.

Нито при аварите, нито при хазарите, нито при хуните преди това, нито при варягите след това не е налице такова равноправие в отношенията им с другите народи от техните държави. Най-вероятното е, че срещу подчинението им и плащането на данъци българският кан е позволил вътрешното самоуправление на завареното население, като го защитавал от външни нападения. Първоначално славяните не са били включвани в българската армия, а самоуправлението им най-вероятно е отнето при административната реформа на хан Крум. Има множество сведения за опити на засилване на властта на българите върху славяните и за масови преселения на славяни във Византия. Най-значимите са отбелязани именно в средата на 8 век и при управлението на Омуртаг.

В годините на тежка криза и заплаха за българската държавност именно Аспарух е човекът, отстоял единството на българите (по онова време – все още крехко), отблъснал всички външни заплахи, разширил територията на държавата, преутвърдил ролята ѝ на европейската политическа сцена. Аспарух е владетелят, считан за основен фактор за стабилизирането и укрепването на и досега съществуващата държава България и неговият принос за последващото 1300 годишно битие на българи и България в този регион е решаващ. По негово време България е значителна европейска сила, отстъпваща само на Византия и Хазария. Армията ѝ наброява общо към 60 хил. войници и води активни военни действия често и на два фронта.