Join the new world

Представям на вашето внимание Мартина Балева и Улф Брунбауер (Запомнете добре лицето и името на тази продажница!)от Берлинския свободен университет, които на 24 Април 2007г. се опитаха да докажат, че през 1876г. Баташко клане не е имало! Според тях "Баташкото клане е мит, жертвите му са преувеличени, а турското робство е мнимо."!


Колко ли пари сте взела г-жо Балева, за да извършите такова светотатсвено оскверняване в опита си да внушие историческа грешка в миналото ни чрез това изопачаване на истината?!
В статията на вестник „Култура”, бр. 17 от 03 май 2006 според въпросната госпожа картината „Баташкото клане” на полския худошник Антони Пиотровски е нарисувана 16 години след събитията. От фотографии по инсценировка, а не въз основа на „Записки по българските въстания” на З. Стоянов, издадени няколко месеца след създаването на картината. Не мога да разбера как това опровергава истината за Батак! Може би вината е на действашите лица в събитията, които са пропуснали да поканят художник или фотограф за случая!
Както и още няколко жалки опита за доказателства,като например, че „Записки по бълагарските въстания” на З. Стоянов са измислица. Не смятам за нужно да успорвам каквото и да било от тези долни и пошли измислици. Ще остава това на фактите:
Вестник „Зорница” бр. 35, 27 август 1876:
„Аз съм посетил, градовете Едрене, Пловдив и Т. Пазарджик и селата Перущица, Кричим, Пещера, Радилово, Батак, Калаглари, Панагюрище, Копривщица и Клисура. От онова, щото съм видел сам, и от изпитите, които направих, аз намерих следующите фактове:
  През последната зима и пролет няколко агенти са били изпратени от бълг. комитет в Букурещ, за да повдигнат българите против тур. правителство, които са намерили прием у по - младата част от населението. Понеже съзаклятието е било издадено, въстанието се появява преждевременно на 19 и 20 априлия в селата Панагюрище, Клисура, Копривщица, Ново Село, Белово и може би в още 1-2 други села. В това време голям ужас е имало в Т. Пазарджик и в Пловдив, много телеграми са се изпратили на Портата от местните власти за редовна войска, но тя след няколко време им отказала. Пловдивските и едренските бейове тогава зели управлението в ръцете си и въоружили турското население по градовете и селата, на което са доставили оръжие от Едрене и от Ц/град Тези въоръжени мюсюлмани, наречени башибозуци, заедно с няколко редовна войска са били изпратени в българските села, за да потъпчат въстанието.
Почти всичките села, които са били нападнати от башибозуците, са били ограбени и изгорени, също и онези, които са били изоставени от изпоплашените им жители. Жителите на някои села, след като са претърпели големи мъки, са били изклани. Обезчестения е имало не само на жени и момичета, но и на лица от другият пол
Числото на селата, които са били изгорени съвършено или отчасти в окръжията Пловдивско и Т. Пазарджишко, е поне 65. Църквите и училищата им са изгорени с газ и с барут, олтарите им срутени, иконите им избодени с копия и светите им места осквернени по разни начини.
Освен селата, 4 манастира са били изгорени — „Св Теодор“ при Перущица, „Паная“ и „Св. безсребреници“ при Кричим; и „Св. Никола“ при Калугерово.
Начинът, по който войските извършили делото си, ще се види от няколкото подробности, събрани на мястото от лица, които са се избавили от кланието.”

Джанюариъс Макгахан (1844 - 187😎 изпратен в България да отразява събитията:
„Дойдох напъно безпристрастен и с намерение да бъда обективен... Боя се, че вече не съм безпристрастен и положително не мога да остана хладнокръвен... Има факти, при вида на които кръвта гневно закипява в жилите... неща толкова позорни, че окото отказва да ги гледа, а разумът е неспособен да проумее...
Вече проучих достатъчно, за да съм твърдо убеден, че освен от чисто статистическа гледна точка всички по – нататъшни разследвания са абсолютно безсмислени... Зверствата, признаващи повсеместно от хора, приближени на турците, а и от самите турци, са достатъчни и повече от достатъчни. Не желая да добавям и повече цифри към тази скръбна статистика. Когато в самото начало се сблъскаш с признанието, че 60 – 70 села са били опожарени и към 15 000души, голяма част от които жени и деца, са били посечени, започваш да чувстваш, че е безсмислено да продължаваш. Когато в допълнение научиш ужасяващите подробности за най – безбожните насилия, извършвани върху жените; за безпомощните дечица разсичани на парчета и набучвани на щиковете; и когато всички тези подробности ти се разказват от стотици – не българи, - а и от различните консули в Пловдив, от германските служители в железницата, както и от гърци, арменци, свещеници, мисионери и дори от самите турци, започваш да мислиш, че по – нататъшни разследвания са напълно излишни.”


„Тези турци нямат милост, не изпитват състрадание или съчувствие. Чужди са им дори снизхождението и жаловитостта на дивия звяр. Та и тигър не би убил малките от своя вид. Но тези турци, тези силни брадати мъже, изваждали с щиковете бебетата от люлките, подхвърляли ги във въздуха, набучвали ги още веднъж и ги изпражали в лицата на пищящите им майки. Те и по улиците разнасяли пеленачета, набучени на щиковете им.”


„От времето на вчерашното писма аз видах толкова ужаси, щото сега ще повярвам на всичко, каквото и да кажат против турците. В зверството има граница, зад която не са възможни никакви сравнения и измервания; тая граница турците отдавна са прескочили и вече не можеш ги стигна... ... ...На дъното на един от тия проходи ние едвам можахме да съзрем едно село, до което според думите на водача оставаше ни един час и половина път. Това беше Батак. ... Изпървом аз не забелязах нищо необикновено, но конят ми изведнъж хвана да се стъписва. Аз погледнах надолу и видях човешки череп, полускрит в тревата. Той беше съвсем сух и як, като да се е търкалял тук три – четири години – така ревностно бяха извършили кучетата делото си. През няколко крачки аз видях други череп и при него една част от скелет, така също бели и изсъхнали. Колкото се изкачвахме нагоре, толкова по – често и по – често виждахме отделни кости, скелети и черепи, но не до там оглозгани, така щото полуизсъхналото, полуизмитото месо личеше по тях... ... ...под самите крака на конете имаше натрупан куп черепи, кости, полуизгнили скелети, парчета месо, сурми косми и откъсаци от дрехи. Сред тоя куп аз можах да отлича един скелет още облечен в риза, с басма и обут с шарени чорапи, с каквито се обуват българските моми. Ние погледнахме на всяка страна: навред се търкаляха човешки кости.
Отдолу под нас на разстояние 100 ярда се намираше Батак. Отдалеч той приличаше на развалините на Херкуланума или Помпей. Нито един покрив, нито една стена не бяха останали цели; всичко представляваше една грамада развалини. Преди да слезем в селото, ние още веднъж погледнахме на куповете човешки кости, които се търкаляха по земята, и забелязахме, че останките на дрехите, които висяха по тях, принадлежаха към женски премени. И така всичко това бяха трупове на жени и моми. Без да слизам от седлото, аз преброих до сто черепа, които почти всичките лежаха отделно от скелетите, следователно, тия злочести жени са били обезглавени... ... ...В това село е имало 900 къщи и от 8 до 10 000 души... ... ...Едиб Ефенди в своя доклад говори, че в Батак е имало всичко 14 000 жители. Скайлър си набавил разписанието на данъците за текущата година, в което се показва, че в Батак има 1420 души, способни за военна служба. В някоя европейска държава тая цифра би означавала общото число на населението до 15 000, но тука не може да се определи повече от 8 до 10 000, както и удостоверяват жителите на Батак и Пещера.
При самото ни влизане в селото окръжаващата ни тълпа ни показа на един куп пепел и въглища, сред които се виждаха изгорели човешки кости. Турците били направили на това място несполучлив опит да изгорят труповете. Малко по – нататък ние се сблъскахме с едно зрелище, което възбуди в нас ужас и съжаление. Скелетът на една мома, не по – стара от 15 гидини, лежеше на пътя затиснат от отломъците на на стените. На нея все още се виждаше ризата и българските чорапи, а босите ѝ нозе бяха почти запазили своята форма, защото плътта ѝ беше досущ изсъхнала, ала не изгнила. На черепа се виждаше голяма зейнала рана, а дългите ѝ кестеневи коси се разтилаха по земята. Достойно е за отбелязване, че всички женски скелети бяха облечени в ризи, и ние узнахме от много жени, които сами бяха преминали жестокото изпитание, освен последната му степен, какво обикновенно турците извършвали над жените и момите. Като улавяли някоя злочеста, те я събличали по риза, натрупвали на куп дрехите и драгоценностите, сетне я обезчестили, колкото им било угодно, и последният хладнокръвна я убивал.
В следващия дом един от малкото българи, които ни придружаваха, ни показа това място, дето неговият малък сляп брат бил изгорен жив, и мъжествения човек плачеше като дете, без да разбере, че на сляпото дете сега му е много по – добре. Точно насрещу него лежаха скелетите на две деца, затрупани с камъни и със зинали рани от ятаган по черепите. Вуобще чуслото на убитите деца в тая касапница е чудавищно. Тях често ги набивали на щикове и очевидците ни разказаха, че подобни шествия се разхождали по улиците на Батак и Отлукюю. Причината на това е твърде понятна: мюсюлманинът като убие определено число неверни гяуре, влиза в рая, каквито и да са били греховете му. Мохамет вероятно е разбирал само въоръжени люде, а мюсюлманите тълкуват широко неговите думи и смятат жените и децата наравно с мъжете. При това убиването на децата е по – износно, защото то е по – леко и по – безопасно. Тука у Батак башибузуците достигали до това, щото разпорвали утробите на бременните жени и убивали неродените деца все с тая цел – да уголемят числото на жертвите си. Колкото се приближаваме по – близо до центъра на града, толкова количеството на костите, скелетите и черепите все се увиличаваше. Нямаше нито един дом, под развалините на който да не се виждаха останки от човешки трупове... ... ...Най – сетне дойдохме до черквата и училището.
Земята до толкова беше затрупана със скелети и останки от гниещи трупове, че въздухът ставаше непоносимо препълнен със зловония... ... ...Под камъните и сметта, които покриват пода на няколко фута, намират са костите на 200 жени и деца, живи изгорени. Редом с училището има една голяма яма в която са погребани 100 трупа две недели подир клането, но кучетата разровили тези инпровизирани гробища, а дъждът, като ги напълнил с вода, преобърнал тая яма в отвратителен кладенец, пълен с плаващи гнили трупове. Същото зрелище представлява водата на съседната стругарница на брега на една речица.... ... ...Като влязохме в гробищата, ние неволно се спряхме: зловонието беше така силно, че не бе възможно да се върви по - нататък, но ние взехме по една шепа тютюн, и като я държахме до самия нос, отидохме по – нататък. Черквата беше малка и нея я окръжаваше една ниска каменна ограда, сред която бяха гробищата. Отначало ние не забелязахме нищо особено, а зловонието беше така голямо, щото ние едва бяхме в състояние да гледаме настрани; но малко по малко ние забелязахме, че земата на гробишата е покрита с гноище по – високо от повърхността на улицата на 5 или 6 фута, и излезе, че приетото от нас гноище е купчина човешки трупове, покрита с дребни камъни. Целите гробища са затрупани на три, четири фута височина с човешки останки и оттам излизало страшното зловоние. Подир няколко седмици след клането турските власти заповядали да се погребът мъртъвците, но вонята била така страшна, че било невъзможно да се изпълни това предписание. Останало да се задоволят с това, че закопали няколко тела, нахвърляли пръст над останалите, а в гробищата даже не влезли, но отдалече ги затрупали с дребни камъни. Но това опитване имало малка сполука, защото кучетата изровили камарата и из тая чудовищна гробница стърчаха на всяка страна ръце, крака, глави. Нам ни говореха, че в тия малки гробища се намират до 3000 трупа и ние лесно вярваме на това. Зрелището, което ни се представи беше толкова страшно, че за цял живот не можем да го забрави. В тая глиеща зловонна купчина на места се виждаха къдрави детски глави, крачка, не по – големи от пръста ми... ... ...Ние погледнахме в церквата. Това, което се изправи пред нашите очи вътре в нея, дотолкова въмущаваше душата, че ние не можехме да го гледаме повече от една секунда. Грамадно число тела бяха отчасти изгорени и напълняха черквата с обгорени останки, а от части гниеха в най – отвратителен вид. Аз никога не съм си представял, че ще видя подобен ужас. На всички ни стана тежко и като залитахме като пияни, побъзахме да излезем от тая зачумена дупка. С радост се върнахме на улицата, но там на всяка стъпка срещахме като преди купища гниещу трупове, женски черепи с косми и отделни части от женски тела. Тук ни показаха една къща, дето били изгорени живи 20 души; там се виждаха развалините на друг дом, в който обезчестили и предали на мъченическа смърт 12 моми.
Навред ужаси! Ужаси! Ужаси!”


Разполагам с десетки други доказателства (от стотици, може би и хиляди съществуващи), като броеве от 1876г. на вестниците: „Дейли Нюз”, „Зорнца” и „Фигаро” и „Напредък”от 1976г.
„Възтанието и клането в Батак” от съвременника на събитията батачина Бойчо (Ангел Горанов).
Извадки от „Записки по българските възтания” на Захари Стоянов – съвременник на събитията.
„Турските зверства в България” от Дж. Макгахан - съвременник на събитията.
Биографични бележки на Райна Попгеоргиева – също съвременнник на събитията.
Доклади на руския вицеконсул А. Н. Церетелев от 1876г.
Доклади от английските вицеконсули Чарлс Бррофи, Р. Рийд и Хътън Дюпюи от 1876г.
Доклад на Акиф паша от 1876г.
Разкази на очевидеца Хр. Стамболски, които се намират и в автобиографията му.
Дописките на френския военен кореспондент Дьо Вестин от 1876г.
Писма от сливенския митрополит Серафим от 1876г.
Както и множество разкази на очевидци от българското население запазени в архивите на БАН.

Нека пак погледнем аргументите на Мартина Балева. Според нея картината „Баташкото клане” е инсценировка и не е нарисувана въз основа на „Записки по българските въстания”. Захари Стоянов си е измислял, кагато е писал „Записките” (!), а разказите на Макгахан са недостоверни.
Лично аз не разбирам как точно госпожата доказва, че клането в Батак не е съществувало! А вие?
Дори да приемен казаното от Мартина Балева, как ще обясни стотиците разкази не само на българи, а и на американци, французи, германци, англичани, руснаци и дори турци. И те ли са си измисляли?! Нима цяла Европа си е измисляла?!
Чуда се само кой наричащ себе си българин е способен да извърши такава гавра с българската историческа памет и дух?!


Ще завърша статията със стихотворението на Иван Вазов „Възпоменания от Батак”, написано по разкази на едно сираче, пък нека госпожата да обясни как точно се е заблудил Вазов когато го е писал.


От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите... много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.

Като ги изклаха, чичо, аз видях...
С топор ги сечеха, ей тъй... на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика...
И издъхна бачо... А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук...
А ази бях малък и мен не заклаха.

Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума...
Но те бяха много: пушнаха завчас
и той падна възнак, уби го куршума.
А мама изскочи, откъде; не знам,
и над татка фана да вика, да плаче...
Но нея скълцаха с един нож голям,
затова съм, чичо, аз сега сираче.

А бе много страшно там да бъдеш ти.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
но плевнята пламна и взе да пращи,
и страшно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком навън.
Но после, когато страшното замина -
казаха, че в оня големи огън
изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.

И черквата наша, чичо, изгоря,
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен - някой ги запря...
Та и много още дяца и невести
А кака и леля, и други жени
мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още слушам, чичо, как пискат они!
и детенца много на маждрак набиха.

Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
но поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И уж беше страшно, пък не бе ме страх,
аз треперех само, но не плачех веки.
Мен и други дяца отведоха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.

Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях...
Подир две години посрещнахме Гурка!

Тогаз лошо време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха;
но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо... много е далече...
Два дни тук гладувам, щото съм сирак,
и треперя малко: зима дойде вече.