"Дядо" от Георги Бърдаров част 2

Day 2,167, 12:00 • Published in Bulgaria Bulgaria • by MattrimCauthon
Изучииме ги дяцата, ей ги сега, сите са в София, арно живеят – очите на дядо пак се насълзяват, аз се напъвам и изяждам целия сладолед и излизам да седна на малкото си любимо дървено столче под стълбата на двора.

Вдишвам горещия следобеден въздух, лавровишнята разнася свежест, а щъркелите от уличните стълбове тракат с клюновете. Питам се как всяка година намират пътя към дома. Какво ли значи за тях този уличен стълб срещу нашия комин. Две педи е цялото гнездо, но нали тези две педи са домът им! Хубаво е, че летят, така за тях няма и никога няма да има граници. Та нали всичко е кръговрат, и да бързаш, и да не бързаш – шо е „пишано“, рано или късно ще те стигне. В привечерния концерт на щурци, богомолки, жаби, комари, чаткащи копита и тракащи клюнове се включва и камбаната. Заслушвам се в напевният и звън. Носи омиротворение и мъдрост.

Дядо Георги бе над десет години клисар на селото и биеше камбаната. Все се чудех защо. Той не беше особено религиозен, често попръжваше, а като се запиеха с поп Маринча, стой и гледай. Но дядо много съвестно си изпълняваше задълженията на клисар и всеки божи ден по веднъж, а понякога и по повече, когато поредната кулалийска душица сменеше грешния с по-добрия свят, той се качваше на Тумбата над селото и блъскаше камбаната. Често ме взимаше със себе си. И това бяха едни от най-хубавите мигове в моя детски живот.

Камбаната се бие привечер, около 18 часа, когато лятоска туко що е преминала най-голямата тропическа жега в Кулата. Все още е жежко, де, и селото е притихнало в маранята. Ние чукваме портичката с дядо, вдигаме се по баирчинката на нашата улица, пресичаме площада, минаваме вадата и се изкачваме между къщи и плачещи върби право нагоре. Сякаш към небето, което в Кулата е толкова дълбоко и мамещо синьо, както никъде другаде в света. Когато покорим Тумбата и стигнем тясната, висока тухлена къщичка на камбанарията, се чувстваш като владетел на света. Издигнал си се над селото, над хората и колите, над всичко тленно и нетленно, погледът се рее до безкрая, а на душата ти е волно. Сякаш си птица и всеки момент ще се отделиш в свободен полет над света. Дядо удря камбаната, след това доволни слизаме надолу. Той бе мълчаливец и хич не говореше с мен. Един път само, може и да беше пийнал повечко винце на обяд, ме хвана за ръка, надвеси се над мен, посочи с пръст към Сенгелевска и Гърция и рече:

- Ее Георге, виждаш ли го оня кръст там?
Напрегнах очи и видях въпросният кръст, на баирчинка оттаък Пиринска Бистрица, а дядо продължи:
- Ей там Георге, съм роден, там съм израстнал и там мама беше жива!


Много след като дойде демокрацията и паднаха границите, посетих заедно с баща ми някогашното село Райковче. Погледнах от него Кулата, Тумбата, камбанарията и едва тогава разбрах защо дядо бе станал клисар и защо биеше камбаната седем пъти в седмицата, 365 дни в годината.

Стоях вцепенен и гледах през неговите очи. Видях тъжната процесия на изнасящите се към тая България български села. Чух лая на кучетата, плача на жените, смеха на децата, пръхтенето на магаретата, страха от неизвестното в душите на мъжете. А ти, Господи, беше ли там? Знам какво ще ми отговориш и знам, че ще си прав, но от това, повярвай ми, не ми става по-леко.

В Кулата сме сурови хора, учени, че мъжете никога не плачат. И аз гледах да спазвам тая максима в живота си. Но сега се обърнах настрани, за да не ме вижда татко и загледах Рупелския пролом. Очите ми се премрежиха, задуха поривист вятър, черновиолетови облаци се спуснаха над нас, задаваше се буря. По небето над граничната бразда, над някогашните къщи в някогашното село Райковче и над отдавна изгубилото се гробище тракаха с клюнове щъркели.


На слизане с баща ми, изтощени физически от дългото ходене и емоционално от завръщането на бърдарския род в Райковче, отидохме в селския хоремаг. Седнахме да отдъхнем под гаснещите слънчеви лъчи. Прегледах ценоразписа и погледът ми попадна върху мастиката. Не бях опитвал дотогава, но неясно защо погледа ми се задържа върху това питие. Докато татко се чудеше какъв алкохол да си поръча, аз рекох на пристигналия сервитьор:

- Мастика с доматен сок !
Защо с доматен сок ли? Ами защото не знаех с какво се пие.
Татко леко се учуди:
- Мастика?
- Да, защо?
- Дядо ти Георги много обичаше мастика… С доматен сок…