Join the new world

Пътища в блатата

В началото пътеката покрай реката беше утъпкана и лека. Снежният козел бодро вървеше в тръс, пръхтейки с ноздри пара в кристалния въздух.
Внезапно Убе спря добичето и скочи на земята. Не изглеждаше разтревожен, но нащрек. От тук едва видимата нишка на пътеката навлизаше в блатото. Хита усети миризмата на гнило и се спогледаха с Фрам. Какви ли опасности криеше това странно място?
Удивително за ръста му, великанът хвана юздите на Пакостник и го поведе леко и внимателно по следите, видими за ловджийското му око.
Нищо не се чуваше, освен бръмченето на комарите.
- Странно тихо, не мислите ли? Дори жаби няма...- понечи да започне разговор Фрам.
Убе му изшътка, посочвайки трипръсти следи в калта.
Странни гъргорещи звуци се извисиха от храстите.
Бели като сняг и подобни на крокодили същества изскочиха отпред и отзад на пътеката.
- Маливи! – извика Убе и плесна Пакостник по задницата- Бягайте!

Битка в тресавището

По-вироглав от козела, Фрам не послуша великана и скочи от животното, приготвяйки харпуна си. Хита и Пакостник се понесоха стремително през блокадата на пътя.
Великанът изръмжа, като видя момчето, но вече беше късно. Снежните гущери нападаха настървено, опитвайки се да захапят плячката си. Алените им очи искряха от дива ярост.
Приказчунът нанасяше удари, размахвайки тежката брадва като ветрило, сякаш е детска играчка. Той не забеляза влечугото, промъкнало се зад него. Усетил, че люспите на животното са дебели, Фрам замахна и уцели малива в зейналата паст.
- Глупаво момче! Пречиш ми на замаха! – разсърди се Убе, но кратко кимна, като видя убитото чудовище.
Пакостник бягаше, следван от три маливи. Хита се държеше здраво за врата му, страхувайки се да не падне. Пред тях се появи дълга ледена пукнатина, съмнителна за прескачане.
Козелът съвсем не се подвуоми и скочи. Хита затвори очи, очаквайки удара в коварното тресавище, но вместо това Пакостник се изпързаля от другата страна на леда.
С пръхтене той се спря и се обърна, наблюдавайки как маливите вият, безсилни да ги достигнат.
„Трябва ни помощ!”- помисли си Хита и изпрати яркожълто кълбо магия право нагоре.

Наострената брадва

Спиридон и Фрида летяха по очертанията на реката. Магда се опитваше да види някъде сигнален огън, когато Ото й показа яркожълтото кълбо, което се издигаше от земята.
Спускайки се, те видяха дружината, заобиколена от някакви големи бели гущери.
- Пъклени изчадия! Маливи! – избоботи Фрида и изригна огън, последвана от Спиридон.
Магда също не остана длъжна, хвърляйки огнени топки.
Летящите изтребител-бомбордировачи се спуснаха точно до козела и Хита.
- Добре ли си, принцесо? – попита я Фрида.
- Пфу! Тия не стават и за вечеря! – обади се Спиридон, изплювайки обгорените останки на маливите.
През това време се появиха Фрам и Убе, задъхани от битката.
- Много ли закъсняхме? – разтревожена рече Магда, оглеждайки раните им.
- Съвсем не -ухили се великанът- Тъкмо проверих колко ми е остра брадвата.



Нефелхайм

Северната цитадела се издигаше величествено сред Сините планини. Острите ледени зъбери на кулите внушаваха сигурност и покой на Ерик.
Принцът смушка летящия вирм и се снижи към площадката за кацане, обозначена от знамето – тривърха ледена планина на светлосин фон.
Посрещнаха го слугите, облечени в бели роби- знак за покорство на севера. Те разседлаха верния му вирм и застанаха, готови за нареждания.
Ерик пренебрегна раболепната им готовност и се запъти към вътрешността на двора, където обучаваха още войни и летящи създания. Тъкмо тогава един войн поставяше сбруята на гущера, но същия се противеше.
- Накажете го десет камшика! – нареди Ерик, без да се спира.
В покоите си принцът махна белия си кафтан и шапка със шал, изтягайки се на леглото.
Внезапно му прималя и видя странно позната девойка,която бягаше от свирепите блатни маливи. Времето се завихри назад и се видя като малко момче, съпровождано от кралете, които го бяха възпитали в северен дух. Красивата червенокоса жена от предното видение викаше след него, но образът й потъна в снежната вихрушка.
Някакъв глас в главата му изрева и изтри виденията, затръшвайки вратата на спомените. Пак се видя като прикования бог. Черен пушек излезе от устата му и се всели в тримата крале, който стояха пред него. Трябваше да отмъсти на боговете и бялата им магия! За всичките страдания на тази скала трябваше да си платят- Тор, Фрея и всички други слабаци на трапезата на Один.
Духът на прикования виеше от ненавист в главата му. Той беше усетил някакво омразно пробуждане. Ароматът му се носеше от Тера до руините на Йотенхайм- южната столица на великаните, които не помолиха за милост.Трябваше да изкорени светлите кълнове, преди да са разцъфнали!
Ерик се събуди и наплиска лицето си с пресен сняг, за да прогони сънищата.
Кой от двамата беше- онзи на скалата или малкото момче?
Разтърсил коси, той се опита отново да пропъди спомените и се заметна с любимото си алено наметало.
Ледените крале го очакваха в тронната зала, увенчани със сребърни корони, а доспехите им бяха черни като пронизващ мрак.
Те извадиха мечовете си и коленичиха, протегнали десните си длани.
Ерик подаде на всеки по един амулет от син аметист и рече строго:
- Събудете войните! Бялата магия се пробужда!