Join the new world

Пиша тези редове, поради твърде пораженческите настроения напоследък.
Историята, за която искам да разкажа се е случила по време на Чипровското въстание. След неуспеха при Чипровци, въстаниците се връщат към родните си села и там дават последна битка, за да защитят бягащото население.
Този въстаник е загинал на това място

http://parvanoff.snimka.bg/bulgaria/mitrovci.400771.13657728

и написах това:

Петрунината сабя

Петруно, либе хубаво, косите ти-свилени, очите ти-сини вирове- в тях потъвам.
Как се на чешма видохме, как ни се взори срещнаха, сама ми кобилица даваш, тебе да изпроводя.
Петруно, нежна кошуто, как се на Женски вир сретихме, устните ти- ягодови, вричането- магесно.
Как ли те майкя не дава на овчар беден невеста, а сме си дали сърцата.
Кога се роса дигнала, песен юнашка е литнала, момци са на рат тръгнале за земя наша страдална.
Та ми те видох, девойко, сърце ми за тебе се лее и тия думи изрича:
- Петруно, либе хубаво, немам си пръстен годежен, кахърна ми е душата.
А ти ми вързоп даваш, с китка трендафил закичваш.
- Не се кахъри, Бояне! Давам ти на дедо сабята- тя е оброка ни сватбен, с нея чалми да ломиш.
Га се на Чипровци бихме, много си врази затрихме, но пак са безчет остале.
И се на село вратихме, селото- изгорело, нема Петруна невеста.
Сите са в рът побегнале, сите са пропищеле, подир тех- башибозук страшен.
Та вдигнах сабя оброчна и се на момци провикнах:
- Сговорна моя дружина! Нема да паднем мърцина! Челяд да си спасиме, да пазим честно име.
В кръв шумолят полята, ще излети душата, ала не давам сабята, сабята си- петрунина.
Петруно, либе хубаво, що е солен дъжд закапал? Очите ти-вирове, в теб ми потъна сърцето...
Га се лета минале, момче у гора вървеше и му гора шепнеше.
Там- на баира остала сал една ръка хайдушка, стиснала здраво сабята.
И се момче затича, майци си да покаже.
Взела е майка сабята, с черна я забрадка повила.
- Туй е на тейка ти сабята..- заръда майка Петруна.
Петруно, либе хубаво, виждам те от светлината, уемам се към небосвода, ала те помня в душата.
Кога се гора зашуми- с листо да те погаля, кога се е вятър подухнал- с него да те целуна...

До последния си дъх той е стискал сабята.
А ние, братя ебългари?